Писано на 10.III.2010г.
Основното чувство,което ме владееше онзи ден,на „светлия празник”,както казва една моя приятелка,беше срам.Срам и негодувание.Гледам въодушевените и превъзбудени физиономии на жените още от сутринта.Весели и в очакване някой да ги поздрави,да им обърне внимание.Честитят си взаимно и са щастливи,че е техния ден.Срам ме е за ниското самочувствие на жените,за необходимостта им от мъжкото благоволение,за да се зарадват поне на този ден.От друга страна,това е добре,че поне един ден се чувстват в центъра на празника,че са благодарни,че го има този ден.От това ме е срам-да се задоволяваш с един ден в годината,за да се почувстваш жена.Защо не държат на себе си,като на жени,постоянно,във всеки един ден.Къде им е самочувствието? Защо в останалите дни,че дори и на 8-ми март,са се примирили с ролята на угаждащи и харесващи се?Даже и грижата им за външния им изглед е породена от това да се харесат на другия пол.Не че другият пол не се впечатлява точно от това-къса пола,атрактивна прическа,грим и мазила.Ела ме сляз!
И какъв е този женски празник,като всичките мъже,с които говорих,казаха,че също ще празнуват.И те въодушевени от празника.Що не останат в къщи да поемат дамската роля на прислужница?
На следващата сутрин питам друга моя приятелка,как е след вчерашния празник.Тя ме поглежда тъпо(това е отработен поглед помежду ни) и пита: к’ъф празник?...Така де!Тя затова ми е приятелка.
Някой ще рече да попита аз не се ли радвам на благоволението на мъжете. О,радвам се,получавам го!Обичам мъжете.Някои от тях повече и най-често един е с предимство.Ех,да можех и да ги уважавам,така както ги обичам!Уважавам такива,които не познавам добре,които са по-далеч от мен.Щото не ги познавам.Останалите ги обичам.
Това е положението в малкия провинциален град,с провинциални нрави,в отделни махали със селски такива.Надявам се в по-големия и може би по-цивилизован град нещата да са различни.
Весел дамски празник,за тези,които го уважават!
