Нашата си Истина

 

     Колкото по-назад се върнем и по-дълбоко в детската си душа се заровим, толкова по-ясно ще се разкрие Истината за самите нас, нашата си Истина.

    Ако я търсиш, ако се нуждаеш от нея, ако все още чуваш зова и, Тя е там, в твоето детство.

    Какво обичаше тогава, какви бяха копнежите ти, какво те вдъхновяваше, какво те радваше, какво ти създаваше усещане за пълноценност...а за уют??? Какво обичаше да правиш, какво те зовеше тогава??? Бъди сигурен, че то и сега те зове, но си спрял да го чуваш. Къде поради забрани, къде поради обществени предразсъдъци, къде поради собствени задръжки, къде поради срам, къде поради страх, къде поради неувереност и невяра, че е за добро, къде заради престорена скромност, щото добре звучи като оправдание...

    А Тя, нашата си Истина стои там и чака да я потърсим. Къде там ли? Ами колото по-рано сме престанали да се вслушваме в зова и, толкова по-назад във времето трябва да я търсим. Дано да не е чак толкова назад, че и спомена за това време вече да се е затрил.

    Да! Детето израствайки и опознавайки материалния ни свят се отдалечава от себе си, от Бога в себе си, защото на това го учи целият негов заобикалящ го свят – да се приобщава в материалния живот, да се справя с предизвикателствата, обусловени от всичката материя наоколо. Да! Може би това е задачата ни в този свят... И така голямата част от децата усвояват отлично тези уроци, изгубвайки се от себе си по този начин. Може би това е идеята тук на това място - Земята. Да постигаме удовлетворението, към което всеки от нас се стреми чрез материалните дадености и постижения тук и сега. Но оказва се, и това всеки го знае, че това не е достатъчно за пълното ни удовлетворение от живота ни и от нас си. Само с материя някак си не се получава.

    Ще рече не бива да бягаме толкова бързо от себе си, щот се губим. От себе си. А изгубени от себе си няма как да се почувстваме съвсем щастливи и удовлетворени от себе си. Логично. Като ни няма. Няма как да се направим щастливи. Парадоксално, а? То какво ли не е парадокс.

    Може би там някъде, дълбоко в нас е и неосъзнатия ни респект към хората на духа. Там някъде е. Защото знаем, усещаме го, че те не са се изгубили така безвъзвратно, както повечето от нас. И ги уважаваме, независимо какво говорим и правим, дълбоко в себе си ги уважаваме. Защото те са Светлината, която ние сме изоставили и не знаем дори свети ли някъде. А тя свети, но ние не знаем за това, нито пък знаем къде е и как да я открием.

    ...Там някъде, дълбоко в нашето детство, там някъде далеч и дълбоко в нас. Нашата си Истина, индивидуална за всеки. 

Близостта

    Излиза, че който и човек да допуснеш по-близо до себе си, било то приятел, роднина, интимен приятел най-вече, изобщо като какъвто и да е, той се опитва да те обсеби, контролира, да те използва за себе си по някакъв начин, угоден на него. Точно тази причина ме кара да се дистанцирам от някои приятели и роднини. Обърнеш ли им малко повече внимание, дадеш ли им малко повече благоволение, помогнеш ли им с нещо и те вече се амбицират да не те изпускат, да изискват, да проявяват претенции и да поставят условия. Излиза, че не е полезно да допускаш много близо до себе си когото и да било.
    Познавам много хора, които се боят от близост, дори такива, които нямат приятели и съм осъждала подобна позиция, ала сега започвам да я разбирам.
    Без близост не е добре, но трябва да допускаш по-близо до себе си само хора,които са на твоето интелектуално, емоционално, материално, умствено и социално ниво.З а да не се получава зависимост в едната или другата посока.
    В момента, в който престанеш да уважаваш свободния избор на другия човек, ти го отблъскваш от себе си. Защото го плашиш с ограниченията, които му поставяш, с изискванията, с които го притесняваш. Казано по друг начин:”В момента, в който започнеш да караш другия да се чувства виновен заради твоите потребности, истинската близост започва да се разпада."
    За да имаме истински приятели и да успяваме да съхраняваме близостта помежду си трябва да се простим с изискванията, претенциите и условностите. Истинската близост е свобода. Както всичко стойностно и това звучи парадоксално. Ако знаем какво да правим със собствената си свобода, същевременно радвайки се на свободата на ближния, това е близостта, обогатяваща ни с общуване, неспособна да се разпадне, близостта, към която всеки се стреми, близостта, която се чудим защо ни се губи някъде по трасето на навиците.

                                                                                                                             16.VII.2008г.

Призив...

  "За да има държавност са нужни доверие, чувство за справедливост и солидарност. Тези три съставки са необходими за да има и демокрация." - Това го прочетох някога, някъде и не знам дори чие е. Не е мое, но замисляйки се, ми се харесва. Начи е мое.
    ...То, като пак се замисля, всяка една уважаваща себе си общностна организация трябва да покрива тези три условия. Всяка една. Кметство, предприятие, служебен отдел, махленска организация, клуб по интереси...та да стигнем до основната клетка на всяко общество, както казваха в едни други времена - семейството. Само дето и в тези времена то пак си е основната клетка на обществото. Ако в едно семейство липсва дори една от трите гореизброени съставки, за какво семейство говорим. А от недоправени семейства какво общество очакваме! Защото здравото общество не е прост сбор от индивиди, а сплотеност на личности, свързани чрез доверието, справедливостта и солидарността. Брей, че сложно! Ама ако искаме да ни е просто, ей го на - да се огледаме - резултатът се набива на очи. Веднага.
    Та що не земем да погледнем в семействата си, пък после да недоволстваме от гадната обществена подредба.
    Много е важно да се правим на умни. Само че умен бил този, който е полезен на себе си, но е полезен и на другите. Останалите три комбинации не вършат работа. А именно: ако си полезен на другите, но вредиш на себе си, си глупак - не става. Да си полезен на себе си, но да вредиш на другите си е мошеничество, т.е. мошеник. М-мг! При четвъртата категория, в която си вреден за останалите, но и за себе си е някакъв вид злост, простотия - демек простак. Няма как с тези три вида да градим читаво общество. Или не е така?
    Затова казвам, че ни остава да се правим на умни. При това придържайки се към трите изисквания за демокрация...или за държавност... или за здраво семейство, както ви е благоугодно.  Не съм казала, че е лесно. Бидейки умни в семейството си, в работния си колектив и във всяко сдружение, в което участваме е достатъчно за да очакваме и да усетим доброто, от което всеки от нас се нуждае.
    Иска ми се да споделя и едно послание, на което били поставени моралните опори на будисткия светоглед. Ето го: "Победа над човешкото его, което подхранва нетолерантността, завистта, гнева и егоизма - корените на злото." Виж ти къде били корените на лошотията! В егото ни. Еми там са. Да земем да ги вадим ! Един по един. Егоизъм - вадим го...доколкото можем. Завист - вадим я...пък колкото излезе. Гняв - също. Нетолерантност - и нея. Ама всеки един от нас да го прави! Не казвам, че е лесно. Лесното е да чакаме някой друг да го прави,а ние да берем плодовете. Само че от такъв тарикатлък сме на хала, в който сме се заврели. Хайде да вземем да се изнизваме вече от там! От нашия си хал! Видя се, че с чакане няма да ни се получи.