Обратното на любовта

    Автоматично се сещаме за омразата. Да! Да мразиш не е точно като да обичаш. Но би ли мразил нещо или някой, ако преди това не си обичал или не си се надявал на обич. Тъй че омразата задължително е породена от любов или надежда за любов. Странно! Дълбоко в себе си омразата пази любов. И се надява на любов. Нали не казвам, че любовта е омраза? Но любовта може да се превърне в омраза. Не е задължително, но се случва. И то не рядко. И кое ли е това нещо, отговорно за тази трансформация! Ами нашето его. То много бели ни прави, прави и това. Незадоволеното его лесно преобразува любовта в омраза. Но ако се явят предпоставки за задоволяване, то отново може да се върне към любовта. Друга тема на разговор е доколко е способно егото на любов. Още по друга тема е като каква любов е тази, която преминава в омраза. Нали? Обратното на любовта не е омразата. Не е тъй като наличието на омраза не предполага задължителна липса на любов. Омразата е по-скоро озлобена любов. Да уточним, че тука говорим за човешката любов. Оставям леко настрана разбирането си за любовта изобщо, за висшата любов. От друг ъгъл погледнато каква любов е тази, която се превръща в омраза!?!...Е да ама това е човешката любов в общия смисъл. Не сме дорасли за по-висшата ѝ проява, осъзната от малцина. Не! Омразата не е нелюбов, не е обратното на любовта. Когато мразиш, дълбоко в себе си се нуждаеш точно от любов, макар горделивостта ти да не го издава. Колкото е по-стабилна любовта, толкова по-малко омраза генерира. Големината им е обратно пропорционална, но връзката помежду им я има.

    И кое след всичко това е обратното на любовта, кое е нелюбов. Кое е това нещо, дето страни от любовта, дето не смее да я доближи, страхува се да я допусне до себе си? Еми да, отговора е във въпроса… Страхът! Страхливият човек не се отваря за любов. Страхливият човек не обича. Той се страхува да обича. И така си подрежда битието от необходимости и дадености, че да му служат и да ги използва, не да ги обича. Любовта все пак предполага даване. А даването е някакъв вид лишение за страхливеца, което си е страшно. Той може да вземе някакъв вид удовлетворение, но няма да отвърне с любов. Дори и да се нуждае да даде любов ще подтисне тоя порив. Страшно си е, не знае какво може да му донесе това и по-добре да не рискува. Няма начин страхът да обича. И предпочита да не го прави. Да! Страхът има нужда от любов, но я подтиска. Предпочита някакви заместители, виждащи му се по-безопасни. Страхливият дава само, за да получи, докато любовта съществува в даването. Няма как да получиш любов, ако не ти се даде. Да я вземеш не можеш. Каквото и да си мислиш, че взимаш, то няма как да е любов. Любовта се дава. А страхът не дава, страшно му е да го прави. Има толкова много причини да се страхуваш. И само една да обичаш.

    Това си има своята цена. Най-лошите и труднолечими болести на съвремието отиват точно там. При нашите страхове. Там е тяхната почва за развитие. Не случайно е казано, че любовта е най-великият лечител. Естествено там, където я няма, няма как да лекува.

    Не отправям директно послание, просто разсъждавам върху тази заблуда за любовта и омразата, залегнала дълбоко в умовете ни. А посланието който го търси, то прозира в целия текст.

Ние, прекараните

    Усещането, че си пренебрегнат от съдбата, усещането, че си вечно прекарания, усещането, че все другите са облагодетелствани или тъпото усещане, че ти бяга късмета. Сляпото разчитане на късмета. Тъпо и суеверно. Да не използваш обстоятелствата, такива каквито са, ами да се губиш в надеждата да се случат такива, каквито на теб ти се иска. Разчитайки на "късмета" се вторачваш в нещата, дето ти липсват и съответно зареждаш с енергия това, което ти липсва. Т.е. зареждаш ситуацията, която не ти харесва, по-точно това, което ти пречи, т.е. зареждаш с енергия препятствията, а не отворения път. Казано иначе стесняваш и постепенно затваряш пътя към целта. А съдбата винаги, ама винаги предоставя отворена врата, тук и сега. А от всяка врата тръгва път, поемайки го, това вече е твоят път. Тук и сега винаги се предоставя отворена врата, минимум една, откъдето можеш да пренесеш целта си и да вървиш с нея напред. Минимум една!
    Почитателите на късмета какво правят? - седят упорито пред избрана залостена врата и се самоожалват, че тъкмо тя е залостена. Упорито отказват да се огледат встрани. Остави другото, ами стоят на течението от всички отворени около тях врати. И упорито си носят последствията. Ми сори!
    Винаги, ама винаги има поне една, поне една отворена, широко отворена врата. В живия живот това е неотменно правило.
    Уповаванета на късмета и манталитетът на ощетения от съдбата - какво е общото? Има го и то е точно начинът на поведение на изчакване, отлагане и оплакване. Да! Оплакването от липсата на късмет с последващото го озлобление към тези, които го притежават. А те го притежават, защото умеят да си го направят, защото не се оставят друг да им го прави и защото умеят да уловят възможностите. Не реват пред залостената врата, а просто преминават през отворената. И не отнемат чужди възможности, ползват си своите.
    За съжаление оплаквачите на собствената си съдба, т.е. завистниците на чуждата не се свенят стръвно да се възползват от чуждо постижение, а и да си го приписват. Нямат вяра на собствените си усилия се поставят в зависимост от чужди такива.
    Точно те, вечно прекараните, са върли последователи на житейската философия, че ако не прекараш някой, той ще те прекара. И така и живеят. И животът им го прави точно по този начин. Така си го желаят, така го получават. Това е техният начин. И този начин попива в гените им и се предава на поколенията им. Наследниците им се множат, та около нас е пълно с хора, които с такова хищническо настървение грабят за себе си, съобразно единствено собствената си алчност. От страх да не се прекарат отново. Ама алчността била смъртен грях. Така ли!?! Алчни, хищни, ненаситни. Много са. Прикриват истинската си същност, но не пожелават да я променят. Желаят само да е добре прикрита. Така възпитават и децата си.
    Всяко дете е отворено към света, стреми се да го опознава, иска от всичко и на момента. Това са децата. На едно такова невръстно, отворено към света същество като му се набива непрекъснато, че този мечтан и желан от него свят е несправедлив и коварен, какво правим! Когато "няма" и "не може" са изразите, с които бива възпитавано, какъв, мислите, възрастен ще израстне от него? Същият алчен, безскрупулен и зависим хищник, който ако не прекара, ще го прекарат.
    Какво е решението за изход ли?
Първо: възпитанието на децата
Второ: самовъзпитанието на възрастния
Трето: любовта към другите
Четвърто: вяра в доброто
Пето: синхрон на личните потребности и околните обстоятелства
Шесто: действие
Седмо: благодарност
Осмо: успехът е твой
Девето: доброто е твое
Десето: ти си силата
Единадесето: имаш всичко, за да си щастлив
Дванадесето: живееш посредством щастието си
Тринадесето: не се вълнуваш от чуждото щастие, следователно - не му завиждаш
Четиринадесето: ти определяш обстоятелствата
Петнадесето: отговорен си за съдбата си
Шестнадесето: ти си
Седемнадесето: