понеделник, 17 февруари 2025 г.

На тях

     На Тях им трябват онези от стадото, онези висещи пред телевизорите си, онези купуващи все още жълтите вестници, щото то вече други няма. На тях им трябват онези, страхуващите се от всичките всявани чрез медиите страхове, онези дето не смеят да ползват умовете си за мислене. Онези, които се чувстват по-сигурни, когато някой друг мисли вместо тях, онези от стадото. Онези, които се страхуват да бъдат самостоятелни, да имат самостоятелно и независимо мислене. Онези, които са несигурни в независимостта си и сигурни вътре в стадото. Онези, които трябва да са като другите, за да са уверени в правдата си. Онези, които се страхуват от свободата си, щото не знаят как да я ползват. Онези, умеещи единствено да изпълняват чужди разпоредби. Те тогава са сигурни и спокойни, щото някой друг е доволен от тях и имат одобрението му.

    На Тях им е нужно това множество от индивиди. А те са множество. Огромно. Сила. Енергия, съставена от количество, не от качество.Щото тези с качеството, не се нуждаят от повелители. На Тях това им е известно и не си правят илюзии. Но за тези, съставляващи количеството са се постарали, и то много сериозно, да ги обгрижват и съответно ползват. Дават им това, което им дава сигурност и им вземат това, което те не подозират, че притежават. А и да подозират, не го ценят. Нямат против да им бъде взето.

    Библията не е за тези от множеството. Словото Божие не е за тях. Словото Божие е за избрани, затова е и било достъпно само за избрани, ограничавано от липсата на грамотност. Сега с повсеместната грамотност отново е само за избрани, защото, види се, грамотността не е достатъчна за да се отвори съзнанието на човека за Божието познание. Та тези, избраните, днес не участват в световния експеримент, но те са пренебрежимо малко количество, а Тях ги интересува количеството, на него са заложили.

    Някои от нас днес чакат Антихриста. И с право. Той е там в множеството. Защото там е неразпознаваем. Защото там му се позволява да играе ролята на месия. И той я играе успешно.

    Колко е голямо мнозинството ли? Ами то си е постоянна величина откакто съществува човечеството. Едни 98% множество, маса, народ. На Тях им се отдаде най-сетне да ги обединят в страховете им, за да ги използват. А страхът, както вече знаем, е мощен генератор на енергия, най-мощният. Страхът от нещо, което е далеч по-малко опасно от други подобни съществуващи. Но на Тях им дойде времето да успеят и да действат. Три времена* и половина пише в Откровение Йоаново. Вътре сме. Всички. Еми ще изчакаме! Както е казано, така и ще стане. Ще изчакаме да видим (който успее да види) дали качеството на малцинството ще победи количеството на мнозинството.

*първото време е Ковида, второто е войната, третото ще го изчакаме та да дойде четвъртото до половината

неделя, 7 октомври 2018 г.

Колцина го умеем!?!


    Любовта е дълготърпелива
    пълна с благост -     
    любовта не завижда -     
    любовта се не превъзнася -
    не се гордее -
    не безчинства -
    не дири своето -
    не се сърди -
    зло не мисли -
    на неправда се не радва -
    а се радва на истина -
    всичко извинява -
    на всичко вярва -
    на всичко се надява -
    всичко претърпява -
    Любовта никога не отпада -
          Св. ап. Павел
          (1 Кор. 13:4-8)
    Колцина го могат? А всеки от нас иска да е обичан. Но какво дава за това? Умее ли го това обичане, та да иска?
    Нарочно написах всеки стих на нов ред и турих тирета. Нека всеки пред себе си отговори честно на колко реда слага "да". И на мен ми е интересно да го сторя. Да се видя къде съм. 16 реда, 16 въпроса, 16 отговора. А, де!
    Кой от нас ще достигне 16 от 16? Аз не мога. Но се опитвам.
    Егоизма, страховете ни, инерцията, навиците, Аз-ът, чуждото мнение, глупостта ни, наивността ни...все неща, които ни отдалечават от любовта ни. С една дума - изкушенията. Всичко изредено в предното изречение са нашите изкушения. Айде да не ги свеждаме само до храната, питиетата и тия три неща.
      После идват яростта, обвиненията, неудовлетворението. Еми идват. Щот отказваме да мислим, отказваме се от силата си, ама искаме! Искаме да получаваме, но какво даваме? Искаме да обичаме, а обичаме ли? Искаме да ни уважават, а уважаваме ли?
    Любовта е осъзнаване, а не навик. Каквото даваме, това и получаваме.
    Малко са 2000 години. 

неделя, 30 октомври 2016 г.

Обратното на любовта


    Автоматично се сещаме за омразата. Да! Да мразиш не е точно като да обичаш. Но би ли мразил нещо или някой, ако преди това не си обичал или не си се надявал на обич. Тъй че омразата задължително е породена от любов или надежда за любов. Странно! Дълбоко в себе си омразата пази любов. И се надява на любов. Нали не казвам, че любовта е омраза? Но любовта може да се превърне в омраза. Не е задължително, но се случва. И то не рядко. И кое ли е това нещо, отговорно за тази трансформация! Ами нашето его. То много бели ни прави, прави и това. Незадоволеното его лесно преобразува любовта в омраза. Но ако се явят предпоставки за задоволяване, то отново може да се върне към любовта. Друга тема на разговор е доколко е способно егото на любов. Още по друга тема е като каква любов е тази, която преминава в омраза. Нали? Обратното на любовта не е омразата. Не е тъй като наличието на омраза не предполага задължителна липса на любов. Омразата е по-скоро озлобена любов. Да уточним, че тука говорим за човешката любов. Оставям леко настрана разбирането си за любовта изобщо, за висшата любов. От друг ъгъл погледнато каква любов е тази, която се превръща в омраза!?!...Е да ама това е човешката любов в общия смисъл. Не сме дорасли за по-висшата ѝ проява, осъзната от малцина. Не! Омразата не е нелюбов, не е обратното на любовта. Когато мразиш, дълбоко в себе си се нуждаеш точно от любов, макар горделивостта ти да не го издава. Колкото е по-стабилна любовта, толкова по-малко омраза генерира. Големината им е обратно пропорционална, но връзката помежду им я има.
    И кое след всичко това е обратното на любовта, кое е нелюбов. Кое е това нещо, дето страни от любовта, дето не смее да я доближи, страхува се да я допусне до себе си? Еми да, отговора е във въпроса… Страхът! Страхливият човек не се отваря за любов. Страхливият човек не обича. Той се страхува да обича. И така си подрежда битието от необходимости и дадености, че да му служат и да ги използва, не да ги обича. Любовта все пак предполага даване. А даването е някакъв вид лишение за страхливеца, което си е страшно. Той може да вземе някакъв вид удовлетворение, но няма да отвърне с любов. Дори и да се нуждае да даде любов ще подтисне тоя порив. Страшно си е, не знае какво може да му донесе това и по-добре да не рискува. Няма начин страхът да обича. И предпочита да не го прави. Да! Страхът има нужда от любов, но я подтиска. Предпочита някакви заместители, виждащи му се по-безопасни. Страхливият дава само, за да получи, докато любовта съществува в даването. Няма как да получиш любов, ако не ти се даде. Да я вземеш не можеш. Каквото и да си мислиш, че взимаш, то няма как да е любов. Любовта се дава. А страхът не дава, страшно му е да го прави. Има толкова много причини да се страхуваш. И само една да обичаш.
    Това си има своята цена. Най-лошите и труднолечими болести на съвремието отиват точно там. При нашите страхове. Там е тяхната почва за развитие. Не случайно е казано, че любовта е най-великият лечител. Естествено там, където я няма, няма как да лекува.
    Не отправям директно послание, просто разсъждавам върху тази заблуда за любовта и омразата, залегнала дълбоко в умовете ни. А посланието който го търси, то прозира в целия текст.

понеделник, 3 октомври 2016 г.

Ние, прекараните


    Усещането, че си пренебрегнат от съдбата, усещането, че си вечно прекарания, усещането, че все другите са облагодетелствани или тъпото усещане, че ти бяга късмета. Сляпото разчитане на късмета. Тъпо и суеверно. Да не използваш обстоятелствата, такива каквито са, ами да се губиш в надеждата да се случат такива, каквито на теб ти се иска. Разчитайки на "късмета" се вторачваш в нещата, дето ти липсват и съответно зареждаш с енергия това, което ти липсва. Т.е. зареждаш ситуацията, която не ти харесва, по-точно това, което ти пречи, т.е. зареждаш с енергия препятствията, а не отворения път. Казано иначе стесняваш и постепенно затваряш пътя към целта. А съдбата винаги, ама винаги предоставя отворена врата, тук и сега. А от всяка врата тръгва път, поемайки го, това вече е твоят път. Тук и сега винаги се предоставя отворена врата, минимум една, откъдето можеш да пренесеш целта си и да вървиш с нея напред. Минимум една!
    Почитателите на късмета какво правят? - седят упорито пред избрана залостена врата и се самоожалват, че тъкмо тя е залостена. Упорито отказват да се огледат встрани. Остави другото, ами стоят на течението от всички отворени около тях врати. И упорито си носят последствията. Ми сори!
    Винаги, ама винаги има поне една, поне една отворена, широко отворена врата. В живия живот това е неотменно правило.
    Уповаванета на късмета и манталитетът на ощетения от съдбата - какво е общото? Има го и то е точно начинът на поведение на изчакване, отлагане и оплакване. Да! Оплакването от липсата на късмет с последващото го озлобление към тези, които го притежават. А те го притежават, защото умеят да си го направят, защото не се оставят друг да им го прави и защото умеят да уловят възможностите. Не реват пред залостената врата, а просто преминават през отворената. И не отнемат чужди възможности, ползват си своите.
    За съжаление оплаквачите на собствената си съдба, т.е. завистниците на чуждата не се свенят стръвно да се възползват от чуждо постижение, а и да си го приписват. Нямат вяра на собствените си усилия се поставят в зависимост от чужди такива.
    Точно те, вечно прекараните, са върли последователи на житейската философия, че ако не прекараш някой, той ще те прекара. И така и живеят. И животът им го прави точно по този начин. Така си го желаят, така го получават. Това е техният начин. И този начин попива в гените им и се предава на поколенията им. Наследниците им се множат, та около нас е пълно с хора, които с такова хищническо настървение грабят за себе си, съобразно единствено собствената си алчност. От страх да не се прекарат отново. Ама алчността била смъртен грях. Така ли!?! Алчни, хищни, ненаситни. Много са. Прикриват истинската си същност, но не пожелават да я променят. Желаят само да е добре прикрита. Така възпитават и децата си.
    Всяко дете е отворено към света, стреми се да го опознава, иска от всичко и на момента. Това са децата. На едно такова невръстно, отворено към света същество като му се набива непрекъснато, че този мечтан и желан от него свят е несправедлив и коварен, какво правим! Когато "няма" и "не може" са изразите, с които бива възпитавано, какъв, мислите, възрастен ще израстне от него? Същият алчен, безскрупулен и зависим хищник, който ако не прекара, ще го прекарат.
    Какво е решението за изход ли?
Първо: възпитанието на децата
Второ: самовъзпитанието на възрастния
Трето: любовта към другите
Четвърто: вяра в доброто
Пето: синхрон на личните потребности и околните обстоятелства
Шесто: действие
Седмо: благодарност
Осмо: успехът е твой
Девето: доброто е твое
Десето: ти си силата
Единадесето: имаш всичко, за да си щастлив
Дванадесето: живееш посредством щастието си
Тринадесето: не се вълнуваш от чуждото щастие, следователно - не му завиждаш
Четиринадесето: ти определяш обстоятелствата
Петнадесето: отговорен си за съдбата си
Шестнадесето: ти си
Седемнадесето:

вторник, 26 април 2016 г.

Единният наш свят

    Тъй като вярата ми в баланса на природата и в това, че Господ знае какво прави е твърда и непоклатима, не ми даваше мира въпросът за циганската популация години наред. Защо са навсякъде около нас? Защо те се увеличават, а ние намаляваме? Защо не ги обичаме, а Господ  ги навира помежду ни? Защо за тях може, а за нас не чак толкова? Защо живеейки по-мизерно от нас те се размножават, а ние не смеем?...и разни такива въпроси…
    Не ми се слушат, нито четат аргументи от вида на неподходящо законодателство, етническа толерантност и тем подобни пораженчески разсъждения.
    Оня отгоре поддържа всичко това в състоянието, в което така или иначе сме попаднали, но те – циганите се възползват, а ние – нециганите,  наблюдаваме и мърморим. Докога ще мърморим и бездействаме и кога ще речем да се замислим за ненаучените житейски уроци, които упорито отказваме да забележим. Уроците, които да провидим посредством тях. Затова и те се намърдват все повече и по-навътре между нас. А ние недоволстваме, упорстваме и се противопоставяме. Нима това е пътят за разрешаване на един проблем! Защото да! – те на нас са ни проблем. Все по-осезаем и задълбочаващ се.
    Защо е допуснато да се получава така…що не земем да го погледнем проблема от по-друго място? От по-високо и по-далеч да речем…
    …Изначалният ни грях, е-е там в Едемската градина…Ябълката на раздора…Какъв раздор? Между какво и какво? Дървото на познанието…Познание за какво?...
    Хора, които са разсъждавали повече от мен върху библейските сказания, казват че това е познанието за доброто и злото. Познанието за това кое е добро и кое е зло…По-точно разделянето на единния свят на добро и зло. И защо? Кого ползва това?...Това май е нашето наказание за това, че искаме много да знаем, откъсвайки плода от дървото. Онова дърво в Едем.
    Древна индийска поговорка казва: „Чистият дух не познава добро и зло“. И е така. Чистият дух приема света около себе си такъв, какъвто е - без емоция, без оценка, без мнение. Просто го приема и го живее. Такъв, какъвто е. Нечистият обаче категоризира нещата като добри…и лоши. Та белким мине с добрите. Стремежът на нечистия дух е да се доближи до чистия, да се освободи от мисълта и усещането за нечистотата си, определяйки се като добър. Но и да се определи като добър, посредством категориите, създадени от самия него, това не прави очистване. Назоваването не е дело. Не ли? Още по-лесно пък е да категоризираме другите като лоши, надявайки се с определенията си да изпъкнем като добри, но означава ли това, че сме такива! Е лесно е, спор няма.
   …Добре де! Нещата са такива, каквито са. Нали? Кому е нужно едно нещо да е добро, а друго – не? Защо го правим това разделение? - за да ни е гадно. Колко гадости сами си създаваме като се опитваме да се представим като добри и в повечето случаи неуспешно. Не можем ли да приемем нещата, хората и събитията без оценка? Защото нашето неприемане ни пречи да ги видим в същността им. Нашето неприемане изкривява образа и ни въвежда в заблуждение. От там разни разочарования и отново недоволства. А не можем ли да бъдем и ние каквито сме – без оценка, свободни от зависимостта на външната оценка? Какво означава оценката на другите? Какво? – да бъдем това, което не сме, за да бъдем одобрени…може би. Тези ни стремежи обитават някъде там върховете на глупостта…мисля си. Вкарваме се и се затваряме там вътре, в определенията за добро. Ама някой ни ги налага, ще възразите. Кой? И би ли могъл, ако ние самите нямаме желание да го правим, угоднически при това, слепи за възможностите извън тази рамка…
   …Та циганите. Мислите ли, че те са се обвързали в тези категории? Или по-скоро ги ползват така, както им е угодно, облагодетелствани от факта, че сме ги създали ние, там вътре. Влизат в ролята си по нашия сценарий, играят я майсторски и със сърце и като си получат своето излизат в собствения си живот. Вън от роля. Възползват се от нашите правила, а ние негодуваме…То всъщност каквито и правила да създадем, ръководейки се от тезата, че едно е добро, а друго лошо, ще стане тъй че ние ще се придържаме към тях, уважавайки своето създание, естествено, па било то и закон, а те отново ще се възползват, умело намирайки изгодата си. Те го умеят, не защото уважават законите, а точно защото не ги уважават. Колкото и сложни и засукани да са нашите закони, те знаят какво искат. А да знаеш какво искаш е две трети от пътя към получаването на желаното. Да! Те нямат държава, и няма да имат. Държавата се базира на правила (закони). Те не осъзнават необходимостта от такива неща. За какво им са, като по-лесно е да паразитират в чуждите правила. И така ще е. Работата със социализирането им е неразбиваема утопия. Векове, хилядолетия не се е получило, защо баш сега да стане, не знам! Това са те! Такива, каквито са. Господ ги е създал такива и такива ги поддържа. Доброто и злото за тях как мислите съществува? Като при нас ли? Нещо не ми е баш така…За нас съхранението на човешкия живот е висше добро. А за тях? А? Придържат се към това добро, спазвайки изискванията на обществото, в което пребивават, страхувайки се от наказанията за неспазването на изискванията. Да! Страхливи са. Така са създадени – да живеят в страх от чужди закони и порядки. Това са те.
    Създаването на човешки живот за нас е отговорност и висше добро. За тях е възможност. Не добро и не лошо. Просто възможност. И ще продължават те да се множат, а ние да се топим. Нашите обществени правила го предразполагат.
    Ние упорито не си учим урока. Урока, който те ни преподават без да искат и без да знаят, че го правят. Разбира се не да бъдем и да живеем като тях, защото това не го можем. Ние обитаваме друго ниво на съзнание и мястото ни е там. Урока е да спрем да даваме оценки на събитията, на хората, на действията им. Нещата са такива, каквито са. Съгласна съм, че те също дават оценки и се правят, че са от страната на доброто, но то е само за да се докарат пред нас в името на някаква изгода.
    Ние не сме готови да научим урока от циганите, защото те са цигани, защото са лоши. Да – лоши са! По нашите критерии. А те са такива. Това са те! Нали все пак са създадени с някакво предназначение. Не ли? Създателят ни ги навира в очите, набутва ги помежду ни – не възприемаме. Създава ни неприятности чрез тях – ние пак упорстваме да провидим причината за това. Ние се противопоставяме, недоволстваме и говорим, говорим…
    Урока? Те са лоши и урока от тях следва да е лош?!? Не! Не следва. Усвоим ли урока, който Той ни праща чрез тях, те ще започнат да напускат живота ни. Убедена съм! Ще се локализират в своите си общества и няма да ни се натрапват, защото няма да са ни нужни. Ще кажете „те и сега не ни са нужни“. Не! Щом са тук нещо трябва да вземем от тях. На нещо трябва да се научим, за да се освободим от тях.
    На места сме ги локализирали в наште градове, но това е изкуствено локализиране. Квартал „Надежда“ в Сливен е врящ котел, от който не знаем какво може да изригне. Да! Те не са организирани, но когато ги впрегне някой, използвайки интересите им, те се организират. По избори какво става? За един чифт маратонки и две кюфтета работата е под контрол. Щото при тях самоконтрол няма. Начини винаги има за сметка на това, било то почтени или не.
     Урока, мили хора! Урока! Доброто и злото…оценките за добро и зло. Страховете ни от злото.
    …Няма добро и зло! Има страх от непознатото, страх от неизвестното, страх от различното… Добро и зло. Двете страни на една монета. Една монета! Оценяваме нещата според това от коя страна на монетата сме ние. А монетата е една.
    Има единен свят, създаден за всички нас. За всички! Всички и всичко, което е вътре в нашия свят. И доброто и лошото. Всичко то е наше. И ако нещо не ни харесва да не го определяме като зло, защото същото това нещо за някой е доброто, в много случаи необходимото добро. Да обичаме света, в който сме и да сме благодарни, че е такъв какъвто е! Това е нашият свят! И да имаме очи за уроците, за да ги усвояваме. Колкото повече неприятности ни налетяват, толкова повече уроци не сме научили. Тоя живот трябва да го познаваме, да го обичаме и да го живеем! 

Телевизорът

                         
     Ужасна работа е това телевизията! Замислена е за добро, но всяко добро като излезе извън замисъла си се превръща в недобро. В днешния живот телевизията се е превърнала във възможно най-доброто недобро. Често бива използвана просто като фон, шум, без значение каква простотия излиза от екрана. Ей така – по-лесно е да слушаме някакви други мисли, само не собствените си. А колко е хубаво да си имаш заместител на киното, на театъра, на стадиона у дома и когато имаш необходимост и време да ти е под ръка да погледаш нещо любимо. Освен за фон телевизията я ползваме и за заместител на истинския живот. Сериялчетата да речем. Гледат се нещата от живота, но много по-емоционално и по-елементарно украсени. Да не говорим за по-лигавите и по-розови нещица, които много ни се иска да си ги докараме в нашия си живот, но все нещо не ни се получава, пренебрегвайки факта, че са невъзможни. Те лигавите и розовите просто не работят в живия живот. Животът иска борба, движение, сила и воля, а не носни кърпички и крокодилски сълзи. А колко полезна би могла да бъде тя, телевизията като по подходящ начин ни учи нас, зрителите на житейските правила, на живота. Толкова книги има в тази насока, но те изискват усилие от нас за да ни предадат информацията си. Особено след като научихме ума си да мързелува посредством телевизора, четенето на книги си е усилен труд, непосилен за някои. Пък и за какво ли да го прави човек като има толкова по-лесни начини за мързеливо забавление. Той генерира физически мързел. Мързел, помагащ ни да абдикираме от действието живот. Независимо за какво става дума на екрана електромагнитните вълни, излизащи от него ни облъчват безмилостно, още по-безмилостно когато спим пред него. Тогава е паднала защитата ни и сме се оставили на лъченията от екрана да преформят нашата биоенергия.
    Търсим преживяванията си в телевизора, търсим желанията си в телевизора, живеем живота на телевизионните герои, че е по-лесно. Вместо да се пънем да живеем нашия си. Ма после сме недоволни, ощетени и онеправдани...така сме си избрали. Телевизорът е най-ефикасната и изкусителна масова мозъчна промивка. Да живее телевизорът! Как не се е сетил някой до сега да му вдигне паметник. А може и да се сетил. Фасадата на сградата на кметството на град Велес е с формата на телевизор, от по-старите. Явно от времето на построяването и.
    Тоз манипулатор телевизора, ако попадне в ръцете на умни и обществено отговорни личности, кадърни да го управляват в полза на обществото и в полза на човешкото у човека могат и да се случат чудеса в живота на потърпевшите, чудеса, създаващи гражданско общество и личности с гражданска позиция. Може!...може...
                                                                 
                                                                                     21.09.2010

понеделник, 11 януари 2016 г.

СЛУГИНАЖ


    ...Да се харесаме...На кого?...На господаря... От него идва имането ни, храната и топлото през зимата. Да показваме това, което той одобрява, да се стараем в показването колкото се може повече, та колкото се може повече той да ни харесва...та да ни дава...защото той дава...той е нашият господар. Правим каквото можем, правим се на каквото можем, даваме каквото можем и получаваме според одобрението му. На господаря.
    ...Едно време, когато е имало господари и слуги. Не ли? А днес?!?
    В службата...в града...в държавата...държавата...
    Господaри и маса народ, които им се умилкват и се стараят да се харесат. На кого? И защо? – За евентуална придобивка. Даваш, за да получиш. Ако може нищо за нещо – добре е. Нищо е човешкото ти достойнство, свободата ти, те не струват пари. Далавера си е.
    Иронията, нещастната ирония, ужасната ирония тук е, че днешните господари са вчерашни слуги. А и настоящи слуги на техните си господари, които също са вчерашни слуги...и т.н.
    Къде отидоха истинските господари? Тези, благородните, добродетелните, достойните. Тези, които не изискват от теб да се правиш на маймуна, дори не го поощряват, напротив – не вярват на маймуните. От преиграване и прекалено преправяне спираш да получаваш одобрението им, естествено. Но няма как да разбереш причината. И го намразваш, какво друго ти остава! Щом той не те харесва, ще го мразиш. А го мразиш, не точно защото не те харесва, а защото неговото нехаресване е опасно за твоето имане. Така си мислиш. И мразиш.
   Омразата се поражда от някакво недоволство, но истинската причина е страхът. Страх от загуба на благоволение, съответно придобивки. Омразата е сякаш перманентно състояние на слугата, изразяваща се в неудовлетворение най-вече от това, че има други, които са по-добре от него. Или поне така му се струва.
    А-хаа! Завистта! Лошо нещо, но определящо за мисленето, чувствата и действията. Оттам и за здравословното състояние на притежателя и.
    А днес и господари и слугуващи им са все от една черга – от чергата на слугуващите, така  и ценностната им нравствена система е разбираема и за двете страни. Колкото повече угаждаш, толкова повече имаш. Лесно е! Тук вече разделението господар – слуга е изместено от оста си. Действащите лица са от едната страна, т.е. слугите, които си играят на господари и слуги. От другата страна са дискретно дистанцираните наблюдатели. Виждат как действието на играчите оттатък все нещо не им се получава, но нямат достъп до сцената. А и да имат биха били безсилни да се справят в този сценарий и с тази режисура.
    Тая слугинска поза отдавна се е набъркала в генетичния ни материал. Като следствие на това селяните напалатиха градовете и така заучената роля им помага да се правят на граждани, да парадират с това, че са граждани. Но то селото и да са излезли от него си е вътре в тях. Неизменно.

    Няма как да проумеят позьорите, че това, което правят не е добро възпитание, с което се оправдават пред себе си, а проста слугинска поза, с цел някаква изгода. Театро...слугинско...и селско.    И така е в цялата ни изстрадала държавица. Театро. Слугинаж. Селяния. Няма кой да го посочи с пръст всичкото това. А дори да го посочи някой, няма кой да забележи. Всички са на сцената. Почти всички. Рехавата публика отдавна се е примирила и не се и пита вече, това калпаво театро ли е или истината за живота им. Публиката кротува обезверена и управлява някак си живота си, промъквайки се между актьорите.